петък, 30 април 2010 г.

понеделник, 26 април 2010 г.

From Here to Eternity



Антивоененният, неповторим отговор на Цинеман /въпреки критиките за изневеряваща на романа праволинейност/ на болката, предизвикана от неразбраната война и залепените за безумието й войници, които не мислят за кръвопролитие единствено в нощното си пиянство и разврат. Синатра като че ли изважда Маджио от джобовете на личните си демони, за да възкреси кариерата си. Любуващ се на дългокраките актриси от фантазиите си, той "изостава" от ужаса само за да се срещне с по-суров такъв. По особено смазващ начин филмът се оказва най-вече серия от твърде дълго пазени тайни за вечността на пируващата поквара, докато предупреждаващо ехо /няма връщане назад.../ се разбива във вълните на райското местенце, успешно издокарано като допълнително изкушение-бариера пред изхода.

И всъщност... from here to eternity.

/за nuff said - последният филм с 4 актьорски номинации/

сряда, 21 април 2010 г.

A Fistful of Movies: Part II


Crazy Heart - твърде рано се изчерпа с ролята на Бриджис. Сякаш след бързата интродукция спря да се движи в каквато и да била посока и се превърна в празен разказ за падението на някогашна кънтри-звезда. Гиленхал внася епизодична свежест, но вече не ми пукаше. И колко жалко, че The Weary Kind се оказа поредната причина да ме е яд, че нямаше нищо друго.

Marvin's Room - актьорски богат /май напразно/ и излишно сълзлив през цялото време. Отношения, характери, промяна, проблемите на тинейджърството и всичко останало, сдъвкано от сантименталната фабула.

The Boat That Rocked - обикнах го само заради напушената трупа, ако щете. I mean... Най /Quentin, отъждествяващ се със заобикалящото го, купонджийско беззаконие/, Хофман /The Count, вътрешният му свят и облога/, О'Дауд /Simple Simon, I'll explain later/, Адамсдейл /News John и мъничките радости/, Брук /Thick Kevin, задължителният шут/ и още толкова. Let there be Rock /тяхното всичко/ , подаръци за феновете на The IT Crowd и музикална носталгия, граничеща с един по-различен лайфстайл, даряващ приятелство, любов, дрога и бягство от сушата.

Billy Elliot - ето как умереното редуване на противоположни настроения рамкира гениална творба с простички истини за подранилите трудности и предрасъдъците. Оптимистичната, почти приказна форма на филма обаче обрича хората на тяхното преодоляване в името на таланта и бъдещето, разгледани като чудо, пред което мъката и черното ежедневие, са безсилни.

Leaves of Grass - Нортън яко е закъсал. Поредното му затъване в глупав филм е факт. Опит за сатира, който почти съжалих. Нортън - реднек?! Предстои му дълго изкупление, заради нанесените щети след 25th Hour.

A Serious Man - толкова е сюблимен, извънреден и единствен по рода си, че не знам откъде да започна. Коените и тяхната поредна гавра с излишната важност, която се придава на случайни събития, потапят в море от екзистенциални загадки, философски препратки, религиозна зависимост и хаотично разпределени грижи. Отчаянието сякаш инстинктивно търси отговор от "Всевишния" и това ни прави грешници. Ужасяващата ни прилика с кукли, които зарязват всичките си оръжия в живота /интелектуални и емоционални/, за да стъпят върху (не)заслужена перфектност, в един момент разкъсва тънката линия между спокойното прекарване на дългите часове на деня, и абсолютния срив на ценности, традиции, възпитание и обвързване. Съмртта сякаш престава да има значение, когато съзнанието е замесено в "по-общ" план, отказващ отговори, но парадоксално поддържащ искрата, докато ги търсим. Бурята и обаждането от доктора като един последен смях от отвъдното подчертаха с черен хумор идеята за собствената ни ненужност, за която самите ние /и нашите съзнателни действия/ сме виновни.

петък, 16 април 2010 г.

"Rosebud."



"Все още" достъпен, Голям, провокиращ, побеждаващ и въздействащ психологически портрет на ексцентричната, двойнствена и вечно неразбрана фигура, дебнеща да излезе от скривалището си. Обществото под контрола на своя герой, неспособен да контролира себе си. Мрачен и режисьорски, изпреварил времето си триумф на Орсън Уелс, който продължава да е актуален в своите болезнени послания. Изгорените в камината детски спомени /"rosebud"/ отекват 69 години по-късно. Кино на диалога, на случките, на разказка, на общуването и ужасяващите последици от него. Сред най-великите за всички времена. Клише, към което се присъединих, след като имението на Кейн - неговият ковчег - затвори врати, а киното вече никога не бе същото.






сряда, 14 април 2010 г.

A Zed & Two Noughts

Imagine that, the body - in all its delicious detail - fading away leaving a skeleton with iron legs.


Трагикомична, кратка нужда, която в своята първичност ражда жажда за още смърт. Началото на живота се усмихва на неговия край в животински свят на симетрия и плътски удоволствия. И докато постоянно отдалечената от героите камера свидетелства за тяхната душевна празнина /Грийнуейов белег/, настъпва и гротескната среща на човек с откъснатите му крайници, тяхната самота, еволюцията и заснемането на последния дъх.

"Зебрата бяло животно с черни райета ли е, или черно животно с бели райета?" Нюансите не съществуват в слепотата.

Всичко това, разбира се, е весело. Както в дори-не-искам-да-му-произнасям-името-а-и-е-твърде-дълго. Култово приятелче. Отнема всички емоции, цензурира съзнанието, но някак съумява да предаде с тревожна точност самоубйственото количество съпреживяване, необходимо за изгубването в настъпилия хаос.

петък, 2 април 2010 г.

Антониони в кадри - L'avventura (1960)

Нямат лица, цели, емоционалност. Нуждаят се един от друг, без да се обичат. Изчезват. Животът, който винаги са искали, липсва в огледалния образ. Гнусният случаен секс и материалното ги издигат до най-високата им степен на самоуважение и щастие, докато безславно гният в социалната си тиня. Самотните острови са техните сенки.