петък, 26 ноември 2010 г.

Сънища

Транс. Най-личният филм някога. От всеки сегмент капят сълзи, от всяка природа - душевност. Приказка в края на живота, осмисляща миналото като море от сънища и тъги. Безбожно ми е да определя що за измерение обхваща тази артистичност. Трогателно житие, споделено чрез разноцветни разкази за любими/познати/традиции, сюрреалистичност, Скорсезе като Ван Гог, човечеството през призмата на последния поглед на големия творец и... полагането на цветя върху камъка. Неповторим. Не трябва да има друг такъв филм. Никога.
















































сряда, 24 ноември 2010 г.

Дебютът на Куросава и отвъд



Тазгодишната "Киномания" е изкушаваща, но ще успея само за "Сънищата" на Куросава. В оскъдните си, бавни приготовления успях да намеря все пак дебютния филм, за да не отида с празни ръце. Ярък контраст, от който ми е трудно да не ме хване срам, но едното убеждение, че единият е почти академичен, а другият - творчески трип, ми се вижда достатъчно, за да не ги сравнявам. Така или иначе 'започвам Куросава' и ще е хубаво тази снобарщина да се отстрани, докато не излезе от контрол. Така де, няколко впечатления:


Sugata Sanshirô (1943)


Всичко започва с бойни изкуства, ужасно осветление, загубени сцени и изящна невинност. Оцеляло авторство или... знам ли, неговият смисъл на живота зад простичка тишина, отражения и внимателни поуки. Сезони/дъждове/цветя/настроения, поставени в обятията на монтаж – транслатор. Осезаемо бяга от типичното „за времето си...” и намира специфичен финес в морално изрядното /не само в контекста на азиатските традиции и борещия се за своя интелектуален труд по време на войната творец/, за съжаление на моменти прекалено ръждясало кино. Накратко – биващ дебют, който предвиждам, че бързо ще се позагуби в богатата филмография на Куросава.

Buffalo '66



С ранния намек за промяна, през грозния и явно празен дом, до играта на варианти във финала, всичко се вписва в представите ми за перфектната поема, намираща и описваща с необичайна драма особняка. Такава, каквато винаги съм искал да гледам някъде встрани от обичайното. Без притеснения, условности и пастели - целият сив свят на мъртвите квартали, безкомпромисни синоними на детски кошмари и изразходени илюзии. Всъщност вечната надежда продължава да е някъде там и Гало я осъществява именно с личния си преход към любовта - сън/мечта, съществуваща с цялата си странност в подножието на малкото смисъл. В ретроспекциите /+ музиката, 90-те, tribute-и към какво ли не/ има толкова живот, колкото дори 'вторият шанс' не си спечели, след като всичко трябваше да се подреди. Камерата и сценарият оживяват в шантавата визия на Гало, което с разочарование признавам за по-достойната перверзия пред:



Има и Мики Рурк.

вторник, 9 ноември 2010 г.

Mysterious Skin


Чувствам го с всяка своя емоция като незаслужен, неистински, неслучил се точно на мен, халюциниран, сънуван, изживян в предишен/следващ живот и всички други синоними на трип в алтернативна реалност, за които имам сили да мисля. Толкова детство, спомени, ужаси, любов, омраза и пътуване, обединени от края на морала и победоносното зверство във вечния сън. Заставането пред екрана на живота, разпръснат на снежинки в последната си изящност, спря съществуването(ми). Нежност/уродливост - баланс отвъд неспособните да го опишат комплименти. След финалните думи на Левит имаш чувството, че си го гледал в рая, но продължаваш да мислиш за смъртта и ада на земята.

"As we sat there listening to the carolers, I wanted to tell Brian that it was over now and that everything would be okay. But that was a lie, plus I couldn't speak anyway. I wish there was some way to go back and undo the past. But there wasn't. There was nothing we could do. So I just stayed silent and tried to telepathically communicate how sorry I was about what happened. And I thought of all the grief and suffering and fucked up stuff in the world, and it made me want to escape. I wished with all my heart we could just leave this world behind. Rise like two angels in the night and magically disappear. "

Bored to Death




Засега само три епизода, но ми харесва без увъртания. Стилен и забавно наивен. Шуорцман е по-случаен отвсякога, а Дансън във всичките си напушвания е > Галифианакис /бе Алан от The Hangover/, който на този етап ми е трагично изолиран от кефа. Иначе с епизода на Джармуш доби нов цвят и притеснително повиши очакванията ми към такъв диалог, хумор и ако е възможно - камео изненади от същия калибър, но да не прекаляваме, това беше лично.

Но и без крайни претенции намирам чар в разни тънкости.

- Ню Йоркският писател/алкохолик/еврейн като начална и основна гавра /"Another self hating New York jew?" /.

- Умереното присъствие на крими/ноар ценности, гравитиращо около тъпизми за екзистенциализъм, странстване, херпеси и секс. Дори в този ред.

- Всъщност... Шуорцман. Непосилно ми е да видя друг в ролята след ресторантската врява, като за подобно развитие кашлях от момента, в който го видях.


- What's this long... hard thing?
- My machete.
- Is it sharp?
- Very

Изобилието от хей такива удовлетворени очаквания ме спечели, но сякаш по едно време търсих много повече култ и тъпизъм, без нито за секунда да ме е подвел или нещо. Родригес е себе си. По-ключово се яви синхронизирането на най-необичайния каст на 21-ви век. Силно абсурдни лафове от още по-осеземо невписващи се лица, които не съм сигурен, че някой ще зачете, ако не е запознат със спецификата на tribute-киното. Де Ниро продължава да подчертава безинтересния задгробен живот на кариерата си по особено грозен начин и няколко хвърчащи глави и големи цици с нищичко не помагат. От позабравения Савини, през изкуплението на Лоан и Мишел /dudeee.../, та до излишното присъствие на Сегал /голямо прозрение, нали?/, в общи линии ми е досадно да ги разглеждам един по един, при положение че от зародишния стадий се знаеше, че вкарването им на едно място има ясната цел да се търси не само сюжетен, но и актьорски 'cult-to-be' статус.

Най-искрено ми хареса, препоръчва се като чистото забавление на годината, но Родригес винаги ще е душата на El Mariachi и целия мини-жанр, който с Тарантино развиха и обичаха в едни други времена.