неделя, 24 юли 2011 г.

Карпентър ъпдейт




Бях решил да плесна по-обстойните впечатления след края на tribute-прегледа, но чудовищното му забавяне /my bad/ ще отложи тази идея. Така че сега няколко филма, сред които и два неизвестни телевизионни, пък в някой неопределен ден - повече размисли и страсти. От "Хелоуин" нататък + The Ward, който наскоро се появи из тракерите за добро или зло:



Somebody’s Watching Me! (1978) (TV)



Междухитово разпускане с похвати на Хичкок и Де Палма. Като за телевизионен филм е доста напрегнат и напомнящ с пълен успех за трилърите, които обичахме. За положителното ми мнение донякъде допринесе и фактът, че не подозирах за съществуването му. Макар да няма почти никакво отношение към останалите му филми, натрупаното самочувствие от Halloween личи в начина, по който камерата майсторски и постепенно улавя атмосферата в ключовите сцени. Като се замисля, малко са следващите му филми/сцени, в които си позволя толкова мълчалив, воайорски терор, издаващ виновно влечение към темата за най-обикновения, примитивен и древен ужас – човека.




Elvis (1979) (TV)

Before “The Thing” there was… “Blue Suede Shoes”.

От серийни убийци до пробива на Кърт Ръсел в рядък биографичен за Елвис. Онази звездна страна на живота му, която почернява само от късните колебания за смисъла, съдбата, майката и семейството. Ръсел се справя отлично с нещо, което продължавам да смятам за невъзможно – създаване на перфектен портрет на Елвис тогава, когато гримът е измит, лъскавите дрехи са в гардероба, а отношенията са всичко. Това в крайна сметка е началото на прекрасно приятелство – “Escape From New York”, “The Thing”, “Big Trouble in Little China”.
Иначе бая сухо влизат тези цели 170 минути, които дори не започват да описват Елвис. Е, Карпентър се е постарал – бащата и съпругата на Ръсел се превъплъщават в същите роли, само че от живота на Елвис. Самият Карпентър е избран с идеята да направи ... ъъъ, музикален филм, тъй като продуцентите си паднали по музиката на “Halloween”. В този ред на мисли е обяснимо, че липсва драматизиране на събития и дори цели събития, които щяха да го направят единствен, а толкова години по-късно какво излиза? Полу-пародията “300 Miles to Graceland” е къде-къде по-достъпен.



Escape From New York (1981)


The name's Plissken!



Култовост до припадък. Карпентър остава незабележим на фона на празния футуристичен Ню Йорк и от - до bad-ass реплики, поведение и лафове на Ръсел. Първият му високобюджетен филм, но радващ се на все същите стари приятелства с Дебора Хил и Доналд Плезънс, отговорни за ентусиазма, настроението и дори вида на филма, отличаващ се по толкова много компоненти от всичко, което е правил досега, както идейно, така и финансово. Lots of fun.


The Fog (1980)


Време е и за Карпентъровия midnight movie. Просто една непретенциозна историйка за край огъня, вдъхновена от стари филми и едно пътуване из планините. Повече от всичко радва колко е чаровен в усета си към 80-те. Постига всичките си цели без гумени чудовища и бедни полу-актьори. Всичко е поднесено с класата на “Halloween”, въпреки че в повечето сцени личи колко голяма бъркотия е можело да се получи при реализацията. Да, кастът е без значение, защото, с риск да се повторя за досаден път – творческият колектив не търпи кардинални промени и това остава най-важното при Карпентър. За финален трибют – микс от симпатични сещания за “The Thing From Another World”, Лъвкрафт, изчерпани отдавна жанрови похвати и едно последно обезглавяване, след което разказът трябва да свърши, защото огънят е изгаснал.


The Thing (1982)

Antarctica, Winter, 1982

Сурова, студена и ужасна – филмовата зима на 1982 отново ме остави с виснало чене. Сцената в клетката, недоверието, атмосферата и крайността на подхода са толкова директни в необяснимото си въздействие, че последната сила в диалога на оцеляването влиза като някакъв си страничен ефект на поредните гледания. Чувството за изолация /като тема на жанра, но и като тест на психологическото изживяване по време и след филма/ едва ли има по-грамаден синоним от ТАЗИ демонстрация на кинематографично израстване. Всъщност съм твърдо убеден, че това е единственият филм, който превръща във вторично желанието ми да го асоцирам с Карпентър и дори Ръсел, при все че осъзнавам важността им за крайния резултат. Има нещо, което стои над имената и изпълнението. Нещо в самата болестна природа, която добиват онези филми, на които е писано да оставят следа. По-късно се наблюдава частично в “In the Mouth of Madness”, но в далеч по-краткотрайна парализа. ‘Ми... поклон и до следващото първо гледане. The End…

Christine (1983)

Тук винаги са ми допадали the little things, които не съм се напрягал да си обяснявам по простата причина, че това е една обикновена история на Кинг, която Карпентър екранизира с известен успех, без да е останало нещо кой знае какво от филма във времето. Няма да се повтарям за страстта си към ужасите от 80-те, но тя донякъде обяснява и увлечението ми към “Christine”. А по-детайлно: студенината на първичния ужас в The Thing е трансформирана в студенината на жалкия живот на самотен тинейджър, което при Кинг винаги е бил успешен мотив и като се прибави мрачният екранен облик на Карпентъровата визия за историята /разбито приятелство, празното кварталче, апатични родители и отредено място/сцена отвъд хорър-клишетата за последствията от всичко това/, се получава някаква що-годе читава аргументация на положителното ми мнение.... надявам се.
П.П. - задължителен cudos за Гордън и Стокуел. Двете може би най-силни роли на неизвестни актьори, режисирани от Карпентър.


Starman (1984)

Щеше да е яко забавление, ама много Спилбърг, много нещо. Твърде изпъкващи холивудски емоции, които си личи, че Карпентър не е знаел как да балансира, за да не се появяват тогава, когато са напълно излишни. Очевиден е ентусиазмът да се реализира новият “E.T.” , но накрая изглежда като нескопосан, дори неумишлен ripoff. Сантиментален, сладък, минал под знака на добрата роля на Бриджес и една специална музика, но досадата от фалшивото удовлетворяване на масите е... неизбежно неприятна. Още повече, че се среща за първи път в кариерата на Карпентър, ако приемем, че това има значение:
According to John Carpenter in the audio commentary on Big Trouble in Little China (1986), the main reason for which he directed 'Starman' was that after the box-office disaster of The Thing (1982), he needed to make a movie that was the complete opposite of what 'The Thing' was so he could continue to work in Hollywood.


The Ward (2011)

Бледо завръщане, за съжаление. Скучното начало потапя в апатия и този иначе не лош twist дойде като изсмукан от пръстите. Постоянното разчитане на “ПА!” си е жива излагация за режисьор от калибъра на Карпентър. Преди 30 години филмчето щеше да е хит, но в днешно време е просто поредното клише, използващо до болка познати средства за въздействие върху една аудитория, която вече повече се смее на подобни ленти и далеч по-рядко ги взима насериозно. След последните няколко филма на Крейвън и безобразното развитие на Карпентъровата кариера след “In the Mouth of Madness”, все повече се убеждавам, че Майсторите са си останали в друго време и никога няма да се завърнат, за да избавят жанра от мъките му. И все пак, вместо носталгия и изчерпани заключения, препоръчвам голия гръб на Амбър Хърд в хайлайта на 80-е минути.



***

Предишни статии:

Dark Star (1971)
Assault on Precinct 13 (1976)
Halloween (1978)