Cinema Paradiso: Любовта, Киното и Любовта към Киното

Тричасово любовно писмо до Киното. Как тъкмо чрез него в годините след Втората световна едно момче осмисля любовта, всички свои мечти, чудатите романтични жестове на разказваните му притчи, смъртта на баща си във войната, собствената родина, колоритът на малкото градче, в което израства, самия себе си, камерата. Това малко момче е споменът на вече преуспелия кинорежисьор Салваторе Ди Вита, който в Рим научава за смъртта на Алфредо – бащината фигура от детството му. Оказва се, че Алфредо е прожекционист в малкото киносалонче, където Салваторе се промъква тайно, за да гледа в прехлас прожектираните филми, докато местният отец възмутено сигнализира към Алфредо, щом на екрана се появи неприлична сцена. Момчето си навлича постоянни неприятности, но като че ли всяка от тях си струва, тъй като лицето му засиява от възможно най-истинското и неподправено детско щастие, когато магията на киното достигне до мечтаещите му очи.

Подходът на Джузепе Торнаторе е сантиментален, изпълнен с носталгия към някогашната Италия, може би дори някогашното кино, но нито за миг тази иначе рискува комбинация не губи блясък в сграждането на един от най-великите филми за всички времена. „Cinema Paradiso” е вълнуваща, поетична и незабравима coming-of-age история, обединяваща всички свои съставни части около Седмото изкуство и неговата способност да пренася в други светове; способността му да откъсне невинно дете от ужасите на действителността и да го отнесе към вселената на богатото въображение и приказни романси, с чиято помощ по-късно Салваторе вече събира вяра и смелост, за да създаде свой собствен романс в далеч по-сложните условия на истинския живот. (Тук е важно да се отбележи, че в режисьорската версия, която е по-дълга с малко повече от половин час, ни е разкрита важна подробност от миналото, поставяща акцент върху значимостта на киното, противоречиво поставена от самия Алфредо по-горе дори от възможността за семейно щастие.)

Можем да говорим как „Cinema Paradiso” частично възражда италианското кино в края на 80-те след дълъг период на дълбока криза, как може би влиянието му достига до друг съвременен италиански гений, който през 1997 създава своя шедьовър „Животът е прекрасен”, можем да споменем очарователния фон на бедна, ексцентрична Сицилия (как само ми напомни тази прекрасна, откачена трупа на онази от „Амаркорд”), или как Алфредо е един малък Бог, когато в салона няма място за всички желаещи и той прожектира филма за хората отвън върху отсрещната сграда, смущавайки съня на намусен старец, или как като в класическите филми дъждът е сбъднато мечтание, или как учителки налагат ученици, според които 5 по 5 е равно на „Рождество Христово”; или как местен луд остава безусловно убеден, че площадът му принадлежи; или как градчето опустява след връщането на Салваторе от военна длъжност; или как майка му не заключва входната врата 30 години в очакване да се върне от Рим, както е правила всеки път, когато в детството му го е очаквала да се върне от киносалона. Но докато сме в плен на незабравимата последна сцена, озвучена от легендарния Енио Мориконе, откриваме, че вече не гледаме просто филм, а тъкмо като Салваторе, изживяваме в един нереален, но сякаш вечен миг, самото щастие.

Boyhood

 

Boyhood на Ричард Линклейтър се очертава като един от големите фаворити на ежегодните награди "Оскар". Преди да си направите логичния извод колко малко всъщност означава това за качеството на самия филм, нека отбележа, че режисьорът, известен с романтичната драма Before Sunrise, вече получи признание на абстрахирани от политическа коректност и стереотипни ценности фестивали (Берлин, Сидни). Това не са чак толкова важни подробности, но в името на обективността филмът не бива да се възприема толкова като досадно американска coming-of-age история, колкото като наподобяващо книга пътешествие из етапите на живота, оценено високо както от критици, така и от обикновените зрители.

Триумфът на Линклейтър доби широка популярност дълго преди лентата да тръгне по фестивали и киносалони. Тези над 160 минути са заснети в продължение на цели 12 години, проследявайки по този начин естественото физическо развитие на актьора Елар Колтрейн (Мейсън) от 6 до 18-годишна възраст. Заедно с него остаряват екранните му родители Итън Хоук и Патриша Аркет, както и, разбира се, всички останали епизодични персонажи, включително сестричката на главния герой, в чиято роля влиза щерката на Линклейтър. Според метода на работа, експериментът представлява компилация от късометражни филми, всеки от които е предназначен за определен епизод от живота на Мейсън, докато той минава през детството и юношеството си.

Актьорските изпълнения са достатъчно убедителни, а Линклейтър подплатява революционната си идея с майсторска режисура, в която няма излишни кадри и сантименталности. Схващам каква амбициозна мисия си е поставил проектът и не мога да отрека, че постига нещо забележително. История с епични мащаби в буквалния смисъл, която, за разлика от Forrest Gump например (понеже на няколко места прочетох подобни сравнения), се опитва да остане прикована към действителността. Неслучайно когато за първи път гледах трейлъра и не знаех нищичко, помислих, че става дума за някакъв документален филм. После се появи Итън Хоук и с прехласнато изражение узнах останалото.

Тъкмо тук се откроява проблемът, който имах с филма общо взето през цялото време. Някак си отделните случки в живота на Мейсън изглеждат претупани, а конфликтът в тях се загубва някъде сред опитите да се обхване повече от десетилетие на съвсем различни изживявания. Без да издавам подробности от сюжета, мога да посоча като най-ясен пример доведеният баща, който периферно се превръща в алкохолик и насилник. Ако се придържаме към дефиницията на самия Линклейтър, според когото отделните сцени са късометражни филми, то въпросният късометражен филм не предлага разрешение, а приключва със завръзката. И, което е по-лошо, това превръща всеки от героите, включително Мейсън, в апатични свидетели на случващото се, които рутинно имитират уплах. Проблемът не е в актьорите, а в полу-документалната фрагментарност на историята, която сякаш разслоява небалансирано специфичността на отделните епизоди. Като че за Линклейтър есенцията на въпросните късометражни филми е тяхната принадлежност към целостта на филма, а не толкова смисълът или дори структурата им. В желанието си да достигне връхната точка на своята цел, режисьорът загърбва нещо фундаментално, а именно развитието на главния герой. Физическото такова, както вече става дума, представлява невиждано досега кино-постижение, но психологическото е занемарено и Мейсън преминава през всички важни етапи от ранното си битие в привидно еднакво настроение, със сходен подход към щастието и перипетиите както на 12, така и на 18-годишна възраст. Предполага се, че той извлича поуки от периодичните диалози с баща си, но така и не виждаме демонстрация на нещо подобно (не съм докрай сигурен какви точно са тези поуки, тъй като в редките случаи когато Мейсън е изправен пред някакъв проблем, той ни е само показан, сетне отминава и в ехото му допускаме, че се е решил естествено, каквото и да означава това). Предполага се, че е близък с майка си и оценява какви жертви прави тя за него през годините, но не виждаме демонстрация на нещо подобно (има две сцени, в чието ядро съвсем очевидно е залегнал именно този предполагаем под-сюжет, но те също изглеждат недоизпипани в емоционално отношение). Предполага се, че изгражда някакъв характер, научава се да обича и поема по определен път в живота, но не виждаме демонстрация на нещо подобно (освен ако не броим напушването за проява на характер). Всъщност ни е демонстрирано недвусмислено, че Мейсън е най-обикновен човек, с най-обикновен живот, поради което филмът не разглежда конкретна проблематика, а изпитва достатъчна наслада от реализирането на дългосрочната си идея, което в един момент го притъпява и силните начални впечатления постепенно избледняват.

В края на краищата трябва да оценим, че дори тези 165 минути са дълго времетраене, какво остава за един хипотетичен Boyhood, в който Линклейтър отделя на Мейсъновото психологическо развитие допълнително време и сцени. Истината както винаги е някъде по средата, т.е. ако покрай целия ентусиазъм от самата идея се бе прокраднала повечко... режисьорска чувствителност (какъвто, донякъде иронично, е характерният белег на Линклейтър в трилоията Before Sunrise/Sunset/Midnight), вероятно щеше да се получи това, което лично аз очаквах. Очевидно обаче целта от day 1 е била фикцията да е огледален образ на реалността до степен, в която животът на едно дете просто се случва пред очите ни и хрумката да се използват едни и и същи актьори повече от десетилетие не просто съвпада с тази цел, но смея да твърдя, че е истински гениална и напълно заслужава цялото внимание, което получава. Поради тази причина, колкото и да ме е яд, че в моите очи филмът не се оказа този шедьовър, който исках, по никакъв начин не съжалявам, че го гледах и препоръчвам на всеки да го направи.

Ghost Dog: The Way of the Samurai (1999)

Не помня някога да съм гледал подобен филм. Киното на Джармуш не се подчинява на конкретни жанрове и похвати, погледът му все улавя някаква атмосфера, като тази от сивия квартал в „Down by Law”, някакво универсално чувство, като споделената семейна драма на финландския таксиметров шофьор пред пияните му клиенти в „Night on Earth”, някакво пътешествие към себе си, като това на Бил Мъри в „Broken Flowers” – и всъщност това на цялото независимо кино към нюансите на ежедневието, - но погледът на Джармуш никога не се е фокусирал така многопластово върху особената тема за нравствените промени в света, избледняването на наложените модели и сляпата вяра в миналото, породена, разбира се, от липса на такава в настоящето и бъдещето. Ghost Dog е уникален филм в буквалния смисъл на думата. Уникален с това, че не представлява комплексна алегория, през която режисьорът проектира меланхолична визия, а някакъв безжанров джаз-трип, агонизиращо насочил жлъчна пародия към самия преход на времето, промяната и дори чувствата на Джармуш. Те на практика са прехвърлени върху главния герой, Ghost Dog (невероятен Форест Уитакър) – мистериозен наемен убиец, който живее в компанията на гълъби върху една от многото безлични сгради в Ню Джърси. Както подсказва заглавието, негов пътеводител е самурайската традиция и мъдрост, част от които единакът рецитира преди всяка важна сцена. Антагонисти пък са шепа пропаднали мафиоти, които не могат да си платят наема и гледат захласнато анимационни филмчета. В търсене на „отмъщение” за убийство на техен приятел, което сами са поръчали, те решават да ликвидират връзката си с престъплението, а именно Ghost Dog. В ролите на итало-американците влизат преобладаващо безизвестни актьори, които обаче напипват точния баланс между сериозно, смешно и откровено пародийно. Джармуш ги разобличава като морален контра-пункт на самурайския път, който обаче също е на изчезване и в подобно чудато съвременно тълкуване навярно служи като метафора на режисьора за цялостното изчерпване на идеалите в навечерието на 21-ви век. Така или иначе, бандитите са стереотипно дебели, акцентирано тъпи и анимационно (буквално) ненормални. Те донякъде очевидно символизират упадъка на остарялата организирана престъпност или по-точно – нейните порядки.

Възможни са всякакви интерпретации, но ми се струва, че Джармуш не идеализира/пощадява по никакъв начин своя главен герой/себе си. Противопоставянето самурай (човек на честта) – мафиот (човек извън закона) все пак не е уестърново, а се разпилява по улиците на големия град в днешно време. Ghost Dog също е с наднормено тегло, имал е проблеми в детството, когато един от мафиотите го спасява и Кучето му остава вечно признателен съобразно самурайския кодекс (дори когато има всички причини да го убие, той не го прави, полагайки основите на псевдокармичен финал). Но най-важното – героят на Уитакър също е престъпник. Той ни е представен като протагонист не по-различно, отколкото Хърбърт Уелс ни представя Невидимия човек като протагонист. Задвижван от противоречиви мотиви главен герой, който повече служи на своя създател за рефлексия на времето, което описва, отколкото за индивидуално развитие. Джармуш дори го изважда от контекста на случващото се в една сцена, когато заварва двама реднеци да стоят над мъртвото тяло на току-що убита мечка. След като ги пита защо са го направили, те най-изненадващо му отговарят, че “тия копелета са на изчезване”. Копнеещият по „странните времена в Япония” Ghost Dog, разбира се, убива и двамата.

Брилянтен ми се стори и страничният (но все така значим) сюжет с най-добрия приятел на главния герой – продавач на сладолед, който говори само френски. Двамата не се разбират един-друг, но някак винаги отгатват каква тема са подхванали. Някъде там се появява и малко момиченце, на което Уитакър поверява самурайския пътеводител така, че то един ден да се превърне в негов наследник. Не съм напълно сигурен дали идеята на Джармуш е да покаже, че Призрачното Куче по този начин предпазва момиченцето от настъпващите сложни времена (те всъщност никъде не са посочени обвинително като такива, но героите очевидно имат причина да живеят в миналото), или че образно и буквално (в рамките на филма) трябва да съществува поне един наследник на самурайската традиция - носител на древния и правилен морал. Предполагам, че всеки сам за себе си може да прецени.

Признавам, че оцених филма с 10/10, а правя това рядко. Нямах никакви очаквания, освен че е на Джармуш и би следвало да е качествена стока. Той обаче се оказа много повече - в големи дози забавен, развлекателен и, да, по свой начин проницателен.

И футболът ли, Боже, и футболът ли....

Nosferatu, eine Symphonie des Grauens

American Horror Story

Трейлър

Когато видях, че тази есен се задава хорър-сериалче от създателите на Nip/Tuck, си казах, че няма как да сбъркам, ако поне дръпна първия епизод и видя за какво става въпрос. Без да претендирам, че съм търсил под всяко интернет камъче, последният хорър-сериал, за който се сещам в близките години, бе един приятен summer-filler, озаглавен Harper's Island, където в рамките на 13 епизода се разигра мелодраматично кърваво клане с много заподозрени, много обрати и много напрежение. Та подходих с по-скоро смесени чувства към AHS - от една страна ентусиазиран и развълнуван да видя жанра в по-разчупена телевизионна форма, а от друга притеснен и подготвен за разочарование, имайки предвид двете (или бяха повече?) вампирски извращения, които май не споменах, че нито считам за жанрови, нито някога съм имал намерение да докосвам. Е, определено останах доволен, след като вчера изгледах и последния епизод за сезона.

На кратко, историята е наглед типична за всеки "обитавано от духове имение" филм, но още в първия епизод се разгръща като по-зряла, по-комплексна и отворена към неочаквани развръзки. Кони Бритън, Дилан МакДермотт и Таиса Фармига са семейство, изпаднало в дълбока емоционална криза, след като майката (Бритън в ролята на Вивиън) загубва бебето си, а пък съпругът й (Дилан в ролята на Бен) извършва изневяра в собствения им дом. Двамата решават да дадат на семейния си живот един последен шанс в Калифорния, където построеният в началото на 20-и век дом очаква новите си обитатели. Семейството е предупредено за мрачното минало между стените на къщата, но заради ниската цена и възможността за изглаждане на отношенията, двойката решава да купи имота и да го превърне в свой уютен дом. Това е и идеална възможност за Бен (който е психиатър) да провежда сеансите си на спокойствие. Призраците на загиналите в къщата предишни собственици започват да тероризират семейството, като с всеки следващ епизод научаваме по нещо ново. Има няколко истории, които първоначално се развиват самостоятелно, но в хода на сериала започват да се свързват в едно цяло, за да може крайният вид да придобие една причудлива завършеност, зловещо поднесена от финалния епизод.

Всъщност не съм сигурен откъде точно да започна. Гледам доста сериали, но рядко пиша за тях. Предпочитам да ги коментирам с приятели и избягвам да чета за тях по форуми и клюкарски сайтове. Не съм нито от типа "нямам търпение до следващия епизод" , нито пък ги подлагам на задълбочени анализи. Разбира се, има изключения, но като цяло идеята на сериала е просто да продължи, докато е интересен и се гледа, съответно с времето на въображението са оставяни все по-малко загадки за решаване, артистичността се губи и остава чистият фън, на който да се наслаждаваш. Мисля си, че този път обаче си струва да споделя впечатленията си, защото AHS наистина е едно от изключенията. Сигурен съм, че всеки хорър фен ще ме разбере, когато му предложа да си представи няколко готини филма на ужасите, да ги свърже в едно по начин, който той счита за най-удачен и да изгледа получилия се резултат. Предполагам, че с това искам да посоча колко разнообразен е AHS към своята аудитория. За всекиго има по нещичко. Наясно съм, че някои са го харесали повече, други по-малко, трети пък никак, но съм твърдо убеден, че всеки е запомнил пича в латексовия костюм, обгорения изрод, масовото избиване на тийнейджъри в гимназията (сцената със сигурност е била с особено значение за САЩ, където често се случват подобни неща), извратеният доктор, който от частите на собственото си мъртво бебе създава някаква гротеска, за да зарадва жена си, която пък му се отблагодарява с куршум в главата, за да сложи край на мъченията. Твърде екстремно? Не сте прочели и половината. Оставям останалото на вас.

Що се отнася до това, с което аз ще запомня първи сезон (да, ще има втори - в нова къща, с нови герои и епизодични появявания на някои от старите) - може би неговата сериозност. Колкото Nip/Tuck беше сериал за богати хирурзи, толкова и AHS е сериал за призраци в старинно имение. Клишетата са редуцирани до минимум и след първите няколко епизода се наблюдава едно естествено развитие на персонажите, без което вероятно изобщо нямаше да пиша всичко това, защото щях да съм на пети или шести епизод, разпилян някъде из харда за дъждовни дни, в които няма какво да се прави. Американската хорър история е историята на всички семейства, които са провалени от собствените си грехове. Някога щастливи семейства, които в драмата на своя разпад полудяват, виждайки как височике им очаквания за светло бъдеще се превръщат в нетърпими кошмари. Убийствата и самоубийствата ги обричат на вечно обитаване на къщата, която е вид метафора за ада - там, където всеки от прегрешилите трябва да плати за злодеянията си. Без да издавам сюжетни детайли, "нашето" главно семейство далеч не е единственото и далеч не е последното, попаднало в капана. Не знам дали е разумно да се вадят поуки от подобен сериал, или е по-скоро леко наивно, но лично аз определено открих послания в почти всеки епизод, като пак повтарям, не съм търсил такива.

В заключение ще похваля Райън Мърфи и Брад Фалчук за добрата работа. Доказан тандем, който сервира нестандартна история във времена, в които дори самото обилно количество от сериали започва да ги превръща в самопародиращи се един-друг. Следващият сезон ще е обещаващ предвид начина, по който завърши този, но до тогава има време. Надявам се повече хора да оценят AHS и да го видят за това, което наистина е, вместо да подхождат с предубеденост и негативизъм.