петък, 17 септември 2010 г.

Разни


Жанровата носталгия ме отведе до не един или два филма, за които почти ме е срам да пиша, но нека кажем, че Дудикоф вече ще ми е резервният Чък Норис за моменти на абсолютен кино-блокаж, Сандлър ще спасява депресиращия ден с тъпизмите си, от които не можа поне малко да отвикне дори след Reign Over Me , Кевин Смит смърди, когато филмът не е негов от първата до последната псувня, а Frat Pack са способни на всички подвизи, които настроенията изискват /да, чак сега го осъзнах с епизодичната помощ на неподправената фенска любов към Уил Феръл /. Всичко това в името на лятно - есенното оцеляване. Останалото:

Let the Right One In - промени обстановката, за момент наистина напуснах тялото си, за да се пренеса в друг сезон и реалност. Потопи се в емоцията ми като летяща кошничка с прелести, кървав сняг на фона на лунна светлина и резкия завой към тъмната страна на предрасъдъка. Ще запазя точно този образ. Жалко за скандалните ненужности, които сякаш отдалечават фабулата от личното тълкуване, но за тази празнина съществува и четиво.

In Bruges - отличава се с реплика - две, кинематография, психологическа дълбочина на насилието, но все пак не е впечатляващата разлика с останалите от жанра, която очаквах. По едно време се заби в болезнена стереотипност, като появата на Файнс + динамиката на всяка секунда от последните 20 минути, спасиха положението. Мелодраматичното финале имаше стил, ако не друго /буквално/ , та горчивият вкус по леко виновен начин изчезна с fade-out клишетата на Фарел.

Hiroshima mon amour - необикновена поезия за спомена като красива зараза от миналото на загубените души в загубените градове. Атакува с много силна визия за ужасната любов, тъжният синоним на травма, без да крие духовното израстване на героите и техният вечен разговор без думи. Прави впечатление, че Ален Ресне е снимал предимно късометражни и документални ленти преди Hiroshima mon amour, което превръща филма в изповед на куп грехове на личността, както и премълчаването на другите истории , за които е имало бариери, разчупени от Новата Вълна. Личи си, че е почти толкова личен за Ресне, колкото 400 Blows е за Трюфо.

There Will Be Blood - пълната реализация на заглавието, Ролята на ДДЛ, ме убедиха, че е... хубав филм, но не и специален, ако въобще имаше смисъл да го търся под това име. Някак в повече идваха музикалните препратки към Кубрик, режисьорските към Антониони, персонажите се развиваха според очакванията въпреки изпълненията, от които /до едно/ нямам оплаквания. Никога не съм бил голям фен на ПТА. Magnolia ме остави празен, TWBB добави няколкото сцени с Плейнвю Jr. , но в крайна сметка провокира същото чувство. Някак твърде сухо ми идва киното му, съществуващо на ръба на актьорщината с претенции за несъществуващото нещо повече , които навярно ще очаквам и от Boogie Nights.