Reconstruction /Denmark/

Колко малко е нужно, за да се опоетизира магията.


That's how it always ends. A bit of magic, a bit of smoke. Something floating.

If you are my dream then I am yours.

If he steps back... if he doubts... she will disappear.

The woman left. The laughter stopped. But, the man is still here. Not like that... All alone.

За сбогуване.

The 400 Blows

Триумф на авторското кино над мейнстрийма, началото на Новата Вълна, но малко от тези факти имат значение, когата обърканата физиономия на Антоан застива в мъчителния последен кадър.

To raise hell /каквото е грубо преведеното заглавие/ - изповед за загинало детство, предрешено от различността и странстването на неразбраното съзнание. Вече съм сигурен, че някакъв вид невидима депресия ме отдалечи от бецветния Париж, в който студената съдба на Антоан е просто една от многото. Да, липсата на емоционалност е решаваща, но ми е трудно да скрия, че коварно прокрадналото се чувство на вина /воайорската безучастност/ ме обгърна, и го направи специален.

"What we have here is a dreamer."

Почувствах се безпомощен. Няколко пъти. Анти-coming of age разкош.

Revanche

Контрастът между града на изгубените души и селото на някогашните ценности, шокира и отблъсква. Начертан от собствената си шизофренична тишина път на "отмъщение", толкова точно разлагащ цялата мърсотия наоколо, че вътрешните катаклизми са най-безобидното обезобразяване на моралните закони. Пред търсенето на справедливост всеки е равен /"случайните" срещи около езерцето, изпиващи логиката на каквото и да било престъпление/. Окончателно се претоварих с бенадеждното изследване, когато смъртта неочаквано се отложи и псевдо-решението за всички се сведе до прераснали в изтезание импулси, секс, последствия и онази гадост в съзнанието, която трае цял живот.

/градът + може да сме заедно извън ВСИЧКО/

/красотата на умиращите очи/

/новото начало в мрака на деня/

/споменът и само споменът има значение/