петък, 24 юни 2011 г.

"Толкова неща се бяха случили с нас, че Бу Редли вече не ни плашеше."






Страхът от неизвестното, горчивото запознанство със света, несправедливостите, малките хора, големите хора, разпознаването на добро и зло в най-трудните възможни условия - с удоволствие изброявам темите, които класиката на Харпър Ли не просто подлага на несравним за времето си морален преглед, но и оставя отпечатък върху онова съзнание, което лети във времето и не смачква живота в схватаката на предрасъдъците си. Трябва да призная, че първото нещо, което разбрах за книгата е, че съм направил грешка като не съм я прочел преди години. Осъзнах, че я попивам като съвършен край на всичките важни моменти от битието, които вече някак не правят впечатление, ако просто ти се случват, напълно изпразнени от смисъл. Цялото четене в общи линии не представляваше нищо повече от най-обикновено любуване на американска класика. Което ме разгневи, защото книгата може да научи на толкова много неща обърканото подрастващо поколение. Колкото и изтъркано да звучи, посланията й си остават вечни. Думите, с които Атикус Финч възпитава децата си, в днешно време звучат фалшиво, старовремски, черно-бяло и прашно, а истината е, че тези думи трябва да се учат наизуст, да се интерпретират и да се помнят в сладко и горчиво до края на дните и отвъд. Странно нещо е как докато четеш за безсмислената борба, искаш да си част от нея. Странно е как докато четеш за лоши хора, представени във възможно най-стереотипната си обвивка, развиваш натрапчиви представи за по-комплекната цялост на злото и изводите, до които си достигал и ще продължаваш да достигаш, докато се бориш с него. Странно е и че докато четеш за приключенията на деца, живяли в друго време, навлезли в друга реалност и следващи чужди на съвремието ни модели на поведение, си припомняш не толкова с носталгия, колкото с трепет собственото си детство, състояло се от коренно различни случки, емоции, хора и изпитания на характера. В крайна сметка обаче чувстваш близостта, сходството в някогашното мислене или както искате наричайте насладата, с която постепенно започваш да разбираш главните герои, да се превръщаш отново в тях. Някъде тук се разкрива в пълния си блясък красотата на детско-юношеската литература. Там, където описанията-изповеди на отминало, но незабравимо детство, идват неомърсено от чистата душа на авторите, решили просто да дадат на света това, което той не знае, че винаги е имал. Творчество, което се ражда от онези моменти, в които поглеждаш залеза, чуваш детския смях на улицата и потъваш в спомени за случки от невинните години. Осъзнаваш, че вече знаеш някои неща за живота, които би предпочел да забравиш завинаги, усмивката се изкривява, но пък вярваш, че в теб винаги ще живее непокътнатият спомен за детето, неговите преживявания и случайните, неизбежни сблъсъци със сурова несправедливост, дискриминация, истниски лоши хора и какво ли още не. Неща, за които с радост се сещаш, че някога, много отдавна, дори не си знаел как да назовеш, но си имал до себе си хора, които са ги вмъквали в двете най-важни категории - добро и зло - и това в крайна сметка се е оказало достатъчно за твоето развитие като човек.





"Да убиеш присмехулник" е и за онези, които знаят (или поне си мислят така) какво е да се изправиш срещу непознатото и да си толкова объркан в своето малко, не особено безопасно пространство, че всичко, което си чул, се размива в някаква манджа от мисли и емоции. Страхът се противопоставя на копнежа за приключение, но по-късно, когато вече си разбрал това-онова, се превръща в най-обикновено състрадание. Проронване на дълго отлагани сълзи за неразбрани хора или моменти, в които е трябвало да се реагира по съвсем различен начин, но тъкмо тази ни невинност е объркала всичко. Някак книгата на Ли прави всичко това красиво, пропито от поуки и истинско.



Ще се почувствам глупаво да препоръчвам книгата на някого. Тя е от онези произведения на вечността, които всеки трябва да прочете. Това, което е от значение е, че върху тези страници e описано цялото разнообразие на света точно до мига, в който той престава да бъде интересен. "Книгите са най-голямото богатство" са думи, които се изпълват с най-много смисъл тогава, когато наистина дадеш нещо от себе си на книгата и тя ти отвърне със същото.