понеделник, 20 октомври 2014 г.

Ghost Dog: The Way of the Samurai (1999)





Не помня някога да съм гледал подобен филм. Киното на Джармуш не се подчинява на конкретни жанрове и похвати, погледът му все улавя някаква атмосфера, като тази от сивия квартал в Down by Law”, някакво универсално чувство, като споделената семейна драма на финландския таксиметров шофьор пред пияните му клиенти в Night on Earth”, някакво пътешествие към себе си, като това на Бил Мъри в Broken Flowers” – и всъщност това на цялото независимо кино към нюансите на ежедневието, - но погледът на Джармуш никога не се е фокусирал така многопластово върху особената тема за нравствените промени в света, избледняването на наложените модели и сляпата вяра в миналото, породена, разбира се, от липса на такава в настоящето и бъдещето. Ghost Dog е уникален филм в буквалния смисъл на думата. Уникален с това, че не представлява комплексна алегория, през която режисьорът проектира меланхолична визия, а някакъв безжанров джаз-трип, агонизиращо насочил жлъчна пародия към самия преход на времето, промяната и дори чувствата на Джармуш. Те на практика са прехвърлени върху главния герой, Ghost Dog (невероятен Форест Уитакър) – мистериозен наемен убиец, който живее в компанията на гълъби върху една от многото безлични сгради в Ню Джърси. Както подсказва заглавието, негов пътеводител е самурайската традиция и мъдрост, част от които единакът рецитира преди всяка важна сцена. Антагонисти пък са шепа пропаднали мафиоти, които не могат да си платят наема и гледат захласнато анимационни филмчета. В търсене на „отмъщение за убийство на техен приятел, което сами са поръчали, те решават да ликвидират връзката си с престъплението, а именно Ghost Dog. В ролите на итало-американците влизат преобладаващо безизвестни актьори, които обаче напипват точния баланс между сериозно, смешно и откровено пародийно. Джармуш ги разобличава като морален контра-пункт на самурайския път, който обаче също е на изчезване и в подобно чудато съвременно тълкуване навярно служи като метафора на режисьора за цялостното изчерпване на идеалите в навечерието на 21-ви век. Така или иначе, бандитите са стереотипно дебели, акцентирано тъпи и анимационно (буквално) ненормални. Те донякъде очевидно символизират упадъка на остарялата организирана престъпност или по-точно – нейните порядки.

Възможни са всякакви интерпретации, но ми се струва, че Джармуш не идеализира/пощадява по никакъв начин своя главен герой/себе си. Противопоставянето самурай (човек на честта) – мафиот (човек извън закона) все пак не е уестърново, а се разпилява по улиците на големия град в днешно време. Ghost Dog също е с наднормено тегло, имал е проблеми в детството, когато един от мафиотите го спасява и Кучето му остава вечно признателен съобразно самурайския кодекс (дори когато има всички причини да го убие, той не го прави, полагайки основите на псевдокармичен финал). Но най-важното – героят на Уитакър също е престъпник. Той ни е представен като протагонист не по-различно, отколкото Хърбърт Уелс ни представя Невидимия човек като протагонист. Задвижван от противоречиви мотиви главен герой, който повече служи на своя създател за рефлексия на времето, което описва, отколкото за индивидуално развитие. Джармуш дори го изважда от контекста на случващото се в една сцена, когато заварва двама реднеци да стоят над мъртвото тяло на току-що убита мечка. След като ги пита защо са го направили, те най-изненадващо му отговарят, че тия копелета са на изчезване. Копнеещият по „странните времена в Япония Ghost Dog, разбира се, убива и двамата.

Брилянтен ми се стори и страничният (но все така значим) сюжет с най-добрия приятел на главния герой – продавач на сладолед, който говори само френски. Двамата не се разбират един-друг, но някак винаги отгатват каква тема са подхванали. Някъде там се появява и малко момиченце, на което Уитакър поверява самурайския пътеводител така, че то един ден да се превърне в негов наследник. Не съм напълно сигурен дали идеята на Джармуш е да покаже, че Призрачното Куче по този начин предпазва момиченцето от настъпващите сложни времена (те всъщност никъде не са посочени обвинително като такива, но героите очевидно имат причина да живеят в миналото), или че образно и буквално (в рамките на филма) трябва да съществува поне един наследник на самурайската традиция - носител на древния и правилен морал. Предполагам, че всеки сам за себе си може да прецени.

Признавам, че оцених филма с 10/10, а правя това рядко. Нямах никакви очаквания, освен че е на Джармуш и би следвало да е качествена стока. Той обаче се оказа много повече - в големи дози забавен, развлекателен и, да, по свой начин проницателен.