събота, 13 декември 2014 г.

Boyhood

 


Boyhood на Ричард Линклейтър се очертава като един от големите фаворити на ежегодните награди "Оскар". Преди да си направите логичния извод колко малко всъщност означава това за качеството на самия филм, нека отбележа, че режисьорът, известен с романтичната драма Before Sunrise, вече получи признание на абстрахирани от политическа коректност и стереотипни ценности фестивали (Берлин, Сидни). Това не са чак толкова важни подробности, но в името на обективността филмът не бива да се възприема толкова като досадно американска coming-of-age история, колкото като наподобяващо книга пътешествие из етапите на живота, оценено високо както от критици, така и от обикновените зрители.

Триумфът на Линклейтър доби широка популярност дълго преди лентата да тръгне по фестивали и киносалони. Тези над 160 минути са заснети в продължение на цели 12 години, проследявайки по този начин естественото физическо развитие на актьора Елар Колтрейн (Мейсън) от 6 до 18-годишна възраст. Заедно с него остаряват екранните му родители Итън Хоук и Патриша Аркет, както и, разбира се, всички останали епизодични персонажи, включително сестричката на главния герой, в чиято роля влиза щерката на Линклейтър. Според метода на работа, експериментът представлява компилация от късометражни филми, всеки от които е предназначен за определен епизод от живота на Мейсън, докато той минава през детството и юношеството си.

Актьорските изпълнения са достатъчно убедителни, а Линклейтър подплатява революционната си идея с майсторска режисура, в която няма излишни кадри и сантименталности. Схващам каква амбициозна мисия си е поставил проектът и не мога да отрека, че постига нещо забележително. История с епични мащаби в буквалния смисъл, която, за разлика от Forrest Gump например (понеже на няколко места прочетох подобни сравнения), се опитва да остане прикована към действителността. Неслучайно когато за първи път гледах трейлъра и не знаех нищичко, помислих, че става дума за някакъв документален филм. После се появи Итън Хоук и с прехласнато изражение узнах останалото.

Тъкмо тук се откроява проблемът, който имах с филма общо взето през цялото време. Някак си отделните случки в живота на Мейсън изглеждат претупани, а конфликтът в тях се загубва някъде сред опитите да се обхване повече от десетилетие на съвсем различни изживявания. Без да издавам подробности от сюжета, мога да посоча като най-ясен пример доведеният баща, който периферно се превръща в алкохолик и насилник. Ако се придържаме към дефиницията на самия Линклейтър, според когото отделните сцени са късометражни филми, то въпросният късометражен филм не предлага разрешение, а приключва със завръзката. И, което е по-лошо, това превръща всеки от героите, включително Мейсън, в апатични свидетели на случващото се, които рутинно имитират уплах. Проблемът не е в актьорите, а в полу-документалната фрагментарност на историята, която сякаш разслоява небалансирано специфичността на отделните епизоди. Като че за Линклейтър есенцията на въпросните късометражни филми е тяхната принадлежност към целостта на филма, а не толкова смисълът или дори структурата им. В желанието си да достигне връхната точка на своята цел, режисьорът загърбва нещо фундаментално, а именно развитието на главния герой. Физическото такова, както вече става дума, представлява невиждано досега кино-постижение, но психологическото е занемарено и Мейсън преминава през всички важни етапи от ранното си битие в привидно еднакво настроение, със сходен подход към щастието и перипетиите както на 12, така и на 18-годишна възраст. Предполага се, че той извлича поуки от периодичните диалози с баща си, но така и не виждаме демонстрация на нещо подобно (не съм докрай сигурен какви точно са тези поуки, тъй като в редките случаи когато Мейсън е изправен пред някакъв проблем, той ни е само показан, сетне отминава и в ехото му допускаме, че се е решил естествено, каквото и да означава това). Предполага се, че е близък с майка си и оценява какви жертви прави тя за него през годините, но не виждаме демонстрация на нещо подобно (има две сцени, в чието ядро съвсем очевидно е залегнал именно този предполагаем под-сюжет, но те също изглеждат недоизпипани в емоционално отношение). Предполага се, че изгражда някакъв характер, научава се да обича и поема по определен път в живота, но не виждаме демонстрация на нещо подобно (освен ако не броим напушването за проява на характер). Всъщност ни е демонстрирано недвусмислено, че Мейсън е най-обикновен човек, с най-обикновен живот, поради което филмът не разглежда конкретна проблематика, а изпитва достатъчна наслада от реализирането на дългосрочната си идея, което в един момент го притъпява и силните начални впечатления постепенно избледняват.

В края на краищата трябва да оценим, че дори тези 165 минути са дълго времетраене, какво остава за един хипотетичен Boyhood, в който Линклейтър отделя на Мейсъновото психологическо развитие допълнително време и сцени. Истината както винаги е някъде по средата, т.е. ако покрай целия ентусиазъм от самата идея се бе прокраднала повечко... режисьорска чувствителност (какъвто, донякъде иронично, е характерният белег на Линклейтър в трилоията Before Sunrise/Sunset/Midnight), вероятно щеше да се получи това, което лично аз очаквах. Очевидно обаче целта от day 1 е била фикцията да е огледален образ на реалността до степен, в която животът на едно дете просто се случва пред очите ни и хрумката да се използват едни и и същи актьори повече от десетилетие не просто съвпада с тази цел, но смея да твърдя, че е истински гениална и напълно заслужава цялото внимание, което получава. Поради тази причина, колкото и да ме е яд, че в моите очи филмът не се оказа този шедьовър, който исках, по никакъв начин не съжалявам, че го гледах и препоръчвам на всеки да го направи.