Тричасово
любовно писмо до Киното. Как тъкмо чрез него в годините след Втората световна
едно момче осмисля любовта, всички свои мечти, чудатите романтични жестове на
разказваните му притчи, смъртта на баща си във войната, собствената родина, колоритът на малкото градче, в което израства, самия себе си,
камерата. Това малко момче е споменът на вече преуспелия кинорежисьор Салваторе
Ди Вита, който в Рим научава за смъртта на Алфредо – бащината фигура от
детството му. Оказва се, че Алфредо е прожекционист в малкото киносалонче,
където Салваторе се промъква тайно, за да гледа в прехлас прожектираните филми,
докато местният отец възмутено сигнализира към Алфредо, щом на екрана се появи
неприлична сцена. Момчето си навлича постоянни неприятности, но като че ли всяка от тях си струва, тъй като лицето му засиява от
възможно най-истинското и неподправено детско щастие, когато магията на киното
достигне до мечтаещите му очи.
Подходът
на Джузепе Торнаторе е сантиментален, изпълнен с носталгия към някогашната Италия, може
би дори някогашното кино, но нито за миг тази иначе рискува комбинация не губи
блясък в сграждането на един от най-великите филми за всички времена. „Cinema Paradiso” е вълнуваща, поетична и незабравима coming-of-age история, обединяваща всички свои съставни части около Седмото изкуство и
неговата способност да пренася в други светове; способността му да откъсне невинно
дете от ужасите на действителността и да го отнесе към вселената на богатото
въображение и приказни романси, с чиято помощ по-късно Салваторе
вече събира вяра и смелост, за да създаде свой собствен романс в далеч
по-сложните условия на истинския живот. (Тук е важно да се отбележи, че в
режисьорската версия, която е по-дълга с малко повече от половин час, ни е
разкрита важна подробност от миналото, поставяща акцент върху значимостта на
киното, противоречиво поставена от самия Алфредо по-горе дори от възможността
за семейно щастие.)
Можем
да говорим как „Cinema Paradiso”
частично възражда италианското кино в края на 80-те след дълъг период на
дълбока криза, как може би влиянието му достига до друг съвременен италиански гений, който през 1997 създава своя шедьовър „Животът е прекрасен”, можем да споменем очарователния фон на бедна, ексцентрична Сицилия (как само ми напомни тази прекрасна,
откачена трупа на онази от „Амаркорд”), или как Алфредо е един малък Бог,
когато в салона няма място за всички желаещи и той прожектира филма за хората отвън върху отсрещната сграда, смущавайки съня на намусен старец, или как като в класическите филми дъждът е сбъднато мечтание, или как учителки налагат ученици, според които 5 по 5 е равно на
„Рождество Христово”;
или как местен луд остава безусловно убеден, че площадът му принадлежи; или как градчето опустява след
връщането на Салваторе от военна длъжност; или как майка
му не заключва входната врата 30 години в очакване да се върне от Рим, както е
правила всеки път, когато в детството му го е очаквала да се върне от
киносалона. Но докато сме в плен на незабравимата последна сцена, озвучена от легендарния
Енио Мориконе, откриваме, че вече не гледаме просто филм, а тъкмо като
Салваторе, изживяваме в един нереален, но сякаш вечен миг, самото щастие.
.jpg)
