Crazy Heart - твърде рано се изчерпа с ролята на Бриджис. Сякаш след бързата интродукция спря да се движи в каквато и да била посока и се превърна в празен разказ за падението на някогашна кънтри-звезда. Гиленхал внася епизодична свежест, но вече не ми пукаше. И колко жалко, че The Weary Kind се оказа поредната причина да ме е яд, че нямаше нищо друго.
Marvin's Room - актьорски богат /май напразно/ и излишно сълзлив през цялото време. Отношения, характери, промяна, проблемите на тинейджърството и всичко останало, сдъвкано от сантименталната фабула.
The Boat That Rocked - обикнах го само заради напушената трупа, ако щете. I mean... Най /Quentin, отъждествяващ се със заобикалящото го, купонджийско беззаконие/, Хофман /The Count, вътрешният му свят и облога/, О'Дауд /Simple Simon, I'll explain later/, Адамсдейл /News John и мъничките радости/, Брук /Thick Kevin, задължителният шут/ и още толкова. Let there be Rock /тяхното всичко/ , подаръци за феновете на The IT Crowd и музикална носталгия, граничеща с един по-различен лайфстайл, даряващ приятелство, любов, дрога и бягство от сушата.
Billy Elliot - ето как умереното редуване на противоположни настроения рамкира гениална творба с простички истини за подранилите трудности и предрасъдъците. Оптимистичната, почти приказна форма на филма обаче обрича хората на тяхното преодоляване в името на таланта и бъдещето, разгледани като чудо, пред което мъката и черното ежедневие, са безсилни.
Leaves of Grass - Нортън яко е закъсал. Поредното му затъване в глупав филм е факт. Опит за сатира, който почти съжалих. Нортън - реднек?! Предстои му дълго изкупление, заради нанесените щети след 25th Hour.
A Serious Man - толкова е сюблимен, извънреден и единствен по рода си, че не знам откъде да започна. Коените и тяхната поредна гавра с излишната важност, която се придава на случайни събития, потапят в море от екзистенциални загадки, философски препратки, религиозна зависимост и хаотично разпределени грижи. Отчаянието сякаш инстинктивно търси отговор от "Всевишния" и това ни прави грешници. Ужасяващата ни прилика с кукли, които зарязват всичките си оръжия в живота /интелектуални и емоционални/, за да стъпят върху (не)заслужена перфектност, в един момент разкъсва тънката линия между спокойното прекарване на дългите часове на деня, и абсолютния срив на ценности, традиции, възпитание и обвързване. Съмртта сякаш престава да има значение, когато съзнанието е замесено в "по-общ" план, отказващ отговори, но парадоксално поддържащ искрата, докато ги търсим. Бурята и обаждането от доктора като един последен смях от отвъдното подчертаха с черен хумор идеята за собствената ни ненужност, за която самите ние /и нашите съзнателни действия/ сме виновни.
.jpg)
3 коментара:
Чак толкова ле е зле "Leaves of Grass"? Не вярвам Нортън да се излага повече от колкото в "Италианска афера"?
Определено не е толкова зле, колкото в "Италианска афера", но сериозно се отдалечава от високото си ниво от 90-те. Никакво присъствие, преиграване /особено в реднешката роля/ и т.н. Някъде четох, че бил пълно леке и отказвал да работи с известни режисьори, та за това се е впил в толкова много безлични филми напоследък. Не знам дали е вярно, но "Leaves of Grass" е правен от Тим Блейк Нелсън, който е сред най-омразните ми кино-тумори. В крайна сметка едно гледане няма да ти навреди /предполагам/, но те съветвам да заебеш всякакви очаквания, ако въобще имаш такива.
Бриджес FTW!
Публикуване на коментар