He's still alive. They hit him with five shots and he's still alive!

Изгледах Го. Отделните сцени и цитати вече се подредиха в дълоочакван епос, пред който киноманът в мен се поклони и огладня. Всеки глас, повишен тон, страдаща дума, измамна музика или просто “обикновено” семейно нещастие, са част от дишаща класика. Каквито и заслужени суперлативи да получат Пачино и Брандо, все ще е изтъркано. Шибаните детайли са боядисани в злато. Начинът, по който се преборих с веселото неодобение на природата, за да го изгледам, както и ‘по-така’ факторите, през които с деликатно облекчение се пречупи личната наслада, решиха да го уважа след няколко неуспешни опита. Беше... странно.

За силата на вендетата! За най-истинското и кърваво приятелство, което може да съществува между куршумите на заслепения свят! За сцената в ресторанта! За тях! Колкото повече години минават от трагичния момент, в който за първи път са се появили надписите след най-паметно затворената врата в историята на киното, толкова по-гладък става пътят на филма към безсмъртието. Отричането на Майкъл от дявола на фона на разчистващите се сметки, е не просто смразяваща истина, изписана по лицето на Пачино, но и разтреперващо ме, своеобразно изпаднане в транс, каквото от подобен филм никога не бих очаквал, колкото и да е високо оценяван.

Остава книгата... След нея тост за Копола и адските изживявания, на които се е подложил, за да даде на света The Godfather и Apocalypse Now, а след тоста – тишина.