Moon

Оказа се тоталното ахуманно потискане, което очаквах. Кратък и брутален във фъфленето си за вечните въпроси. Другият, емоционалните контрасти, илюзията за неслучилото се и т.н... Началната апатия сякаш ме свари разочарован, но няколко клишета по-късно се освежих с липсата на перфектност и доволно малкото количество допирни точки с Одисеята. Последвалото разнообразие ме предразположи към осакатяване на съзнанието със сурово двуличие, тишина /като мотив, писък и нужда/ и разбира се, носталгия по старовремските фантастики.

Миговете незаличима бруталност обаче сгазиха душевното ми "ти":




Думите за Рокуел буквално са излишни.

Нищо революционно, но не го изгледах, а изживях.

/I hope life in Earth is everything you remember it to be / "The One And Only" за "събуждане"...