С ранния намек за промяна, през грозния и явно празен дом, до играта на варианти във финала, всичко се вписва в представите ми за перфектната поема, намираща и описваща с необичайна драма особняка. Такава, каквато винаги съм искал да гледам някъде встрани от обичайното. Без притеснения, условности и пастели - целият сив свят на мъртвите квартали, безкомпромисни синоними на детски кошмари и изразходени илюзии. Всъщност вечната надежда продължава да е някъде там и Гало я осъществява именно с личния си преход към любовта - сън/мечта, съществуваща с цялата си странност в подножието на малкото смисъл. В ретроспекциите /+ музиката, 90-те, tribute-и към какво ли не/ има толкова живот, колкото дори 'вторият шанс' не си спечели, след като всичко трябваше да се подреди. Камерата и сценарият оживяват в шантавата визия на Гало, което с разочарование признавам за по-достойната перверзия пред:
Има и Мики Рурк.
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар