- What's this long... hard thing?
- My machete.

- Is it sharp?

- Very

Изобилието от хей такива удовлетворени очаквания ме спечели, но сякаш по едно време търсих много повече култ и тъпизъм, без нито за секунда да ме е подвел или нещо. Родригес е себе си. По-ключово се яви синхронизирането на най-необичайния каст на 21-ви век. Силно абсурдни лафове от още по-осеземо невписващи се лица, които не съм сигурен, че някой ще зачете, ако не е запознат със спецификата на tribute-киното. Де Ниро продължава да подчертава безинтересния задгробен живот на кариерата си по особено грозен начин и няколко хвърчащи глави и големи цици с нищичко не помагат. От позабравения Савини, през изкуплението на Лоан и Мишел /dudeee.../, та до излишното присъствие на Сегал /голямо прозрение, нали?/, в общи линии ми е досадно да ги разглеждам един по един, при положение че от зародишния стадий се знаеше, че вкарването им на едно място има ясната цел да се търси не само сюжетен, но и актьорски 'cult-to-be' статус.

Най-искрено ми хареса, препоръчва се като чистото забавление на годината, но Родригес винаги ще е душата на El Mariachi и целия мини-жанр, който с Тарантино развиха и обичаха в едни други времена.